Наскоро попаднах на една доста любопитна статия на Авитал Балуит, в която тя описва как AI постепенно може да измести човешкия труд и какво би означавало това за всекидневието ни. Текстът ме накара да се замисля за начините, по които възприемаме работата като източник на идентичност, доходи и дори на социален смисъл. Същевременно ме впечатли колко комплексна е темата за емоционалните и психологическите ефекти, ако реално се окажем в общество „без нужда от работа“.
Отговор на въпроси, които рядко си задаваме
В прочетения материал се разглеждат различни изследвания, които говорят за това колко по-нещастни, тревожни или дори болнави ставаме, когато сме безработни. На моменти обаче авторката поставя тези констатации под въпрос, като посочва, че често зад „депресията от безработица“ стои и финансовият натиск, както и социалният срам. Тоест, ако нямахме повод да се притесняваме за парите и не се чувствахме „виновни“, че не работим, щеше ли положението да е толкова зле?
Защо работата е повече от „заплата“
Според автора (и според мен) трудът не е само средство за изкарване на пари – той носи усещане за принадлежност, статус и стабилност. Ако AI поеме повечето икономически задачи, хората биха могли да се посветят на занимания, които им носят удоволствие или полезност за обществото, без задължително да са свързани с печалба. Тук идва големият въпрос: ще можем ли да си създадем нови форми на „социална ангажираност“, които да запълнят празнината, оставена от липсата на традиционна работа?
Вдъхновяващите (и плашещи) примери
Статията споменава и различни хипотетични или исторически случаи – за наследствените аристократи, които са били „професионално безработни“ и при все това не са изпадали масово в депресия. Или за семплите удоволствия като танци и спорт, които ни носят радост, макар да не сме най-добрите в тях. Оптимистичната идея е, че ако автоматизацията наистина ни освободи от „всекидневния стрес“ на работното място, ще намерим начини да творим, да се образоваме и да подобряваме света около нас.
Личната ми позиция
От една страна, погледът на авторката ми се струва разумен – в условия на справедливо преразпределение на ресурсите и елиминиране на срама от „аз съм безработен“, хората биха могли да се адаптират към нови роли, подобно на това, което наблюдаваме по време на почивки и пенсиониране. От друга, перспективата за масова автоматизация все още стои като огромен социален експеримент със стотици неизвестни.
Въпреки всичко, статията ме оставя с една надежда: че ако достигнем до общество, където машините реално поемат повечето икономически задължения, ще имаме капацитета и въображението да създадем по-хуманен модел на живот, в който хората не „изчезват“, а напротив – имат време за открития, за изкуство и за едно по-дълбоко разбиране на това как да бъдем истински полезни един на друг.
За да прочетете статията на Авитал Балуит, кликнете тук.